Връзката му беше разхлабена, а сакото му метнато на гърба на стола. Никой не му обръщаше внимание. Беше сменил зимното си вълнено сако с лятно, което изглеждаше още по-безформено. Седеше прегърбен над бирата и от време на време прокарваше ръка през гъстата си посивяла коса, докато не я разбърка. Той беше мъж, който не се интересуваше от външния си вид, иначе би прекарал един гребен през косата си, би се обръснал малко по-добре, би използвал свестен одеколон (в края на краищата живееше в града, който му беше дал името си) и би си купил елегантен, добре скроен костюм. Би захвърлил ризата с леко протритите маншети и би изправил раменете си. Тогава щеше да изглежда съвсем авторитетно.

Бруно Моренц нямаше никакво самочувствие.

Той имаше своите мечти. Или по-точно, беше имал мечти. Някога, много отдавна. Но те не се сбъднаха. На петдесет и две години, женен, баща на две големи деца, Бруно Моренц се взираше тъжно в минувачите по улицата. Той не подозираше, че страда от това, което германците наричат Torschlusspanik. Тази дума не съществува в другите езици, но означава паника от края.

Зад фасадата на големия добродушен мъж, който си вършеше работата, получаваше скромната си заплата в края на месеца и се прибираше вкъщи всяка вечер при скъпото си семейство, Бруно Моренц беше дълбоко нещастен човек.

Той беше обвързан в един брак без любов със своята съпруга Ирмтрауд, жена, притежаваща волска тъпота и очертания на картоф, която вече дори не се оплакваше от ниската му заплата и липсата на повишение. За него знаеше само, че е заангажиран на държавна служба към една от правителствените агенции и повече не се интересуваше. Ако той ходеше размъкнат, с протрити маншети и провиснал костюм, то се дължеше отчасти на факта, че Ирмтрауд беше престанала и от това да се интересува. Тя поддържаше техния малък апартамент на една невзрачна улица в Порц малко или много спретнат и вечерята му се поднасяше на масата десет минути след като се прибереше вкъщи.