Дъщеря му Уте обърна гръб на своите родители почти веднага, след като напусна училище, присъедини се към различни леви движения (той трябваше да понесе разпит за благонадеждност в службата заради политическата дейност на Уте). Тя живееше незаконно в Дюселдорф с разни хипита, дрънкащи на китара — Бруно никога не успя да разбере с кого.

Синът му Лутц беше все още вкъщи, пропаднал завинаги пред телевизионния екран. Пъпчив младеж, който се беше провалял на всеки изпит, той сега мразеше образованието и света, предпочитайки да носи пънкарска прическа и дрехи като личен протест срещу обществото, но не приемаше никаква работа, която това общество беше готово да му предложи.

Бруно смяташе, че е дал всичко от себе си за своето семейство. Работеше здраво, плащаше си данъците и изпита твърде малко радост през живота си. След три години, само след тридесет и шест месеца, щяха да го пенсионират. Щеше да има малко празненство в службата, Ауст щеше да произнесе реч, щяха да се чукнат с чаши искрящо вино и той щеше да си отиде. Къде? Щеше да има пенсията и спестяванията от своята друга работа, които внимателно съхраняваше в различни малки сметки в Германия под различни псевдоними. Щеше да има достатъчно пари в тях, повече, отколкото някой мислеше или предполагаше; достатъчно, за да си купи къща и да прави това, което наистина желае…

Зад добродушната си фасада Бруно Моренц беше също много потаен човек. Никога не каза на Ауст или на който и да е друг от службата са своята друга работа — във всеки случай това бе строго забранено и щеше да доведе до незабавното му уволнение. Никога не спомена на Ирмтрауд за своите тайни спестявания. Но той не виждаше в това истинския си проблем.

Истинският му проблем бе в това, че искаше да бъде свободен. Желаеше да започне отново, и като при подсказана реплика тази възможност започна ясно да се очертава. Защото Бруно Моренц, отдавна навлязъл в средна възраст, се беше влюбил до уши. Хубавото бе, че и Ренате, очарователната, хубава и млада Ренате, го обичаше също така искрено, както той нея.