— Виж — каза той, — шефът беше във Вашингтон. Там е споменал за твоя човек, с цел да получи подкрепа. Нашите братовчеди винаги са ползвали неговата информация, откакто го въведе в играта. Те винаги са били във възторг от нея. Сега, изглежда, са готови да го поемат и сами да се разплащат с него.

— Той е раздразнителен и мъчен. Мене ме познава. Може да не иска да работи за някой друг.

— Хайде де, Сам. Ти си първият, който ще се съгласи, че той е наемник. Ще отиде там, където са парите. А ние ще ползваме информацията. Моля те да осигуриш гладкото предаване.

Той направи пауза и показа най-очарователната си усмивка.

— Между другото, шефът иска да те види. Утре сутринта в десет часа. Не мисля, че нарушавам правилата, като ти съобщя, че те очаква ново назначение. Стъпка нагоре, Сам. Нека погледнем фактите, нещата понякога завършват по най-добрия начин. Панкратин е в Москва, което затруднява връзката ти с него; ти покриваше Източна Германия твърде дълго време. Братовчедите са готови да поемат ръководството му, а ти получаваш заслужено повишение. Отдел, може би.

— Аз съм редови разузнавач — навъси се Маккрийди.

— Защо не се вслушаш в това, което шефът иска да каже — предложи Едуардс.

Двадесет и четири часа по-късно Сам Маккрийди беше назначен за ръководител на Д-Д отдела. ЦРУ пое ръководството и заплащането на генерал Евгений Панкратин.

Август 1985 г.

Това лято в Кьолн настъпиха големи горещини. Онези, които можеха, бяха изпратили съпругите и децата си към езерата, планините, горите и дори във вилите си по Средиземноморието, където по-късно щяха да се присъединят към тях. Бруно Моренц нямаше ваканционно жилище. Той се отдаваше изцяло на работата си. Заплатата му не беше голяма и нямаше перспектива да нарасне, тъй като през трите години, оставащи му до пенсия, по-нататъшно повишение беше малко вероятно.

Той седеше на терасата на едно кафене и отпиваше наливна бира от висока халба.