Камерата се надигна, за да докара във фокус групата офицери зад маршал Устинов.

— Задръж — каза Маккрийди. Картината замръзна. — Онзи там, третият отляво. Можеш ли да го увеличиш? Да го докараш в по-близък план?

Техникът внимателно започна да настройва апаратурата. Групата офицери идваше все по-близо и по-близо. Някои излязоха от кадър. Този, който Маккрийди беше посочил, попадаше твърде много вдясно. Техникът върна обратно три или четири кадъра, докато фигурата не застана в центъра, след което продължи с уголемяването. Офицерът беше полускрит зад един армейски генерал от Стратегическите ракетни войски, но мустакът му, необичаен сред съветските офицери, реши окончателно въпроса. Пагоните на шинела показваха, че има чин генерал-майор.

— Дяволите да го вземат — прошепна Маккрийди, — той е успял. Той е там. — Обърна се към безчувствения техник. — Джими, как по дяволите можем да вземем сграда с апартаменти в Калифорния?

— И така, краткият отговор, скъпи Сам — каза Тимъти Едуардс след два дена, — е, че няма да вземем. Не можем. Знам, че е жалко, но аз поставих въпроса на шефа и на финансовата служба и отговорът беше, че е твърде скъпо, за нас.

— Но неговата информация е безценна — запротестира Маккрийди. — Той струва повече от злато. Той е залеж на чиста платина.

— Без съмнение — каза Едуардс спокойно. Той беше с десетина години по-млад от Маккрийди, целеше се високо в кариерата, имаше елитно образование и лично богатство. Едва в края на своите тридесет години беше стигнал до поста заместник-шеф. Повечето мъже на негова възраст се гордееха, че ръководят отдел, стремейки се да достигнат до длъжността инспектор. А Едуардс се намираше вече точно под върха.