Сам Маккрийди седеше в една затъмнена стая, дълбоко в подземието на Сенчъри Хаус в Лондон, Главната квартира на Британската разузнавателна служба, или СИС, често бъркана от пресата с MI–6 и наричана от посветените Фирмата. Той наблюдаваше трепкащия екран, на който масираната мощ (или част от нея) на Съветския съюз преминаваше в безкрайни редици по Червения площад. По традиция два големи парада се провеждаха на този площад: единият на Първи май, а другият по време на честването на Великата октомврийска социалистическа революция. Тя се празнуваше на седми ноември, а днес беше осми. Камерата остави боботещите танкове и показа редицата от лица на мавзолея на Ленин.

— Забави — каза Маккрийди.

Техникът от едната му страна протегна ръка към копчетата и панорамните кадри се забавиха. Империята на злото на президента Рейгън (той щеше да използва фразата по-късно) изглеждаше по-скоро като дом за престарели хора. В ледовития вятър изкривените старчески лица почти бяха изчезнали в яките на балтоните, чиито обърнати нагоре краища достигаха до сивите меки шапки.

Самият генерален секретар не беше там. Юрий В. Андропов, председател на КГБ от 1963 до 1978 година, който взе властта през 1982 година след продължителната агония на Леонид Брежнев, сам умираше бавно в клиниката на Политбюро край Кунцево. Не беше се показвал публично от предишния август и никога нямаше да се появи отново.

Черненко (който щеше да наследи Андропов след няколко месеца) стоеше най-отпред, заедно с Громико, Кириленко, Тихонов и партийния теоретик със строго лице Суслов. Министърът на отбраната, Устинов, се беше увил в маршалския шинел, окичен с медали от брадичката до кръста, достатъчни, за да послужат като преграда срещу вятъра. Имаше и няколко по-млади — Гришин, ръководителят на Московската партийна организация, и Романов, шефът на Ленинград. В единия край стоеше най-младият от всички, все още аутсайдер — един набит мъж, който се казваше Горбачов.