Две седмици по-късно субектът на всички тези разговори крачеше из канцеларията си, докато неговият заместник, Денис Гоунт, гледаше навъсено листа хартия пред себе си.

— Не е толкова лошо, Сам — каза той. — Те искат да продължиш. Става въпрос просто да смениш работата.

— Някой иска да ме изгони — Маккрийди беше категоричен.

Лондон беше клюмнал под горещата вълна през това лято. Прозорецът на канцеларията стоеше отворен, а двамата мъже бяха свалили саката си. Гоунт носеше елегантен светлосин костюм на Търнбул & Асър, докато Маккрийди — конфекция на Виела, която се бе развлачила от честото пране. Освен това копчетата на сакото му не бяха зашити на точните места и то се надигаше от едната страна. Гоунт предположи, че през обедната почивка някоя от секретарките щеше да забележи грешката и да я поправи с много мърморене. Момичетата в Сенчъри Хаус винаги изглеждаха готови да направят нещо за Сам Маккрийди.

Отношенията между Маккрийди и жените объркваха Гоунт. Той, Денис Гоунт, с височината си от шест фута, надвишаваше своя началник с два инча. Имаше руса коса, привлекателна външност и като ерген не проявяваше срамежливост към дамите.

Шефът му беше среден на ръст с оредяваща кестенява коса и дрехи, които винаги изглеждаха така, като че ли спи в тях. Знаеше, че Маккрийди е вдовец от няколко години, но не се е оженил, явно предпочитайки да живее сам в малкия си апартамент в Кенсингтън.

Трябва да има някой, чудеше се Гоунт, който да почиства апартамента му, да измива съдовете и да пере. Чистачка може би. Но никой не бе посмял да го попита и никой не получи отговор на този въпрос.

— Сигурно можеш да се заловиш с някоя от тези работи — каза Гоунт. — Това ще отнеме почвата под техните крака.

— Денис — отвърна тихо Маккрийди, — аз не съм учител, аз не съм счетоводител, не съм и проклет библиотекар. Ще накарам кучите синове да ме изслушат.

— Това може да обърне нещата — съгласи се Гоунт. — Комисията едва ли ще е съгласна с тези глупости.