— Ще трябва да създадем прецедент — каза сър Марк. — Един прецедент, който да разчисти пътя за безболезнено пенсиониране на останалите.

— Имаш ли някой предвид? — попита Грей.

— Сър Робърт Инглиш има. Сам Маккрийди.

Базил Грей се вторачи в него с отворена уста.

— Шефе, не можеш да уволниш Сам.

— Никой няма да уволнява Сам — отвърна сър Марк.

Той повтори думите на Робърт Инглиш:

— Ранна оставка с щедра компенсация — трудно може да се нарече изгонване.

Питаше се колко ли са тежали онези тридесет сребърника, дадени от римляните.

— Тъжно е наистина, защото всички обичаме Сам — каза Едуардс. — Но шефът трябва да си гледа службата.

— Точно така. Благодаря ти — отвърна сър Марк.

Докато седеше там, за първи път осъзна защо нямаше да препоръча Тимъти Едуардс да го наследи някой ден. Като шеф, той предприемаше тези мерки, дори да ги мразеше, защото нямаше избор. Едуардс щеше да ги изпълни, за да не попречи на кариерата си.

— Ще трябва да му предложим три различни служби — посочи Грей. — Може би ще се съгласи на някоя.

Тайно в себе си, Грей искрено се надяваше на това.

— Може би — промърмори сър Марк.

— Какво имаш предвид, шефе? — попита Едуардс.

Сър Маркс отвори една папка, която съдържаше резултата от консултацията с директора на отдел „Личен състав“.

— Свободни са следните длъжности: комендант на учебната школа, административен шеф и шеф на централния регистър.

Едуардс се усмихна едва забележимо. Номерът щеше да мине, помисли си той.