— Например? — попита Маккрийди. В това се състоеше проблемът на досиетата: те винаги бяха там, в папките. В момента, в който заплатиш на някой, за да изпълни твоята поръчка, сумата се регистрира в някое досие.

Едуардс продължи:

— Полтъргайст, Сам. Не знам как е бил пропуснат толкова време. Полтъргайст е на редовен щат към Германската разузнавателна служба. Истинска буря ще се разрази, ако в Пулах открият, че той е шпионирал за тебе. Това е срещу абсолютно всички закони. Ние не ръководим разузнавачи от приятелски служби. Можем да бъдем поставени в неудобно положение. Освободи се от него, Сам. Прекрати договора. Незабавно.

— Той е приятел — каза Маккрийди. — Нашите отношения водят началото си от далечното минало. От времето, когато построиха Берлинската стена. Справяше се тогава добре, изпълняваше опасни задачи за нас, когато се нуждаехме от хора като него. Бяхме изненадани и имахме малко хора, които можеха да преминават отвъд Стената като него.

— Това не е въпрос, по който можем да преговаряме, Сам.

— Аз имам доверие в него. Той вярва в мене и никога няма да ме измами. Тези неща с пари не се купуват. Те се създават с години. Малкият хонорар, който получава, е нищожна цена за работата му.

Едуардс се изправи, извади носната си кърпичка от ръкава и леко избърса устните си.

— Освободи се от него, Сам. Страхувам се, че трябва да го кажа като заповед. Полтъргайст трябва да изчезне.

В края на седмицата майор Людмила Ванавская въздъхна, протегна се и се облегна на стола. Чувстваше се изморена. Доста дълго време се занимаваше с тази работа. Посегна към пакета съветско марлборо, забеляза препълнения пепелник и натисна един звънец на бюрото си.

От външната канцелария влезе един млад ефрейтор. Тя не се обърна към него, само посочи с пръст пепелника. Той бързо го взе, напусна канцеларията и след няколко секунди го върна почистен. Тя кимна. Той напусна отново и затвори вратата.