Тя беше в професията от три години и след още две смяташе да се откаже, да си уреди нещата и да заживее в лукс от своите спестявания някъде надалеч оттук.

В този следобед на вратата й се позвъни. Тя беше станала късно и все още беше по пеньоар. Намръщи се; клиентите идваха само по предписание. Един поглед през шпионката на външната врата разкри, като в купа със златна рибка, разчорлената посивяла коса на Бруно Моренц, нейния пазител от Външното министерство. Тя въздъхна, отигра една лъчезарна усмивка на възторжено посрещане и отвори вратата.

— Бруно, скъпи…

Два дена по-късно Тимъти Едуардс покани Сам Маккрийди на обяд в Брукс клуб в Лондон. Сред няколкото мъжки клуба, в които Едуардс членуваше, Брукс беше предпочитаният от него за обяд. Там съществуваше винаги шансът да се срещне и да размени няколко любезности с Робърт Армстронг, секретар на кабинета, смятан за вероятно най-влиятелния мъж в Англия и очевидно председател на Петимата мъдреци, които един ден щяха да предложат за одобрението на Маргарет Тачър новия шеф на СИС.

Там, в библиотеката, след като свършиха с кафето, Едуардс започна разговора по същество.

— Както казаха долу, Сам, всички са много доволни. Но идват нови времена, Сам. Времена, чийто лайтмотив трябва да бъде изразът точно, като по книга. Някои от старите начини на действие, нарушаването на правилата, трябва да бъдат, как да го кажа… възпирани?

— Възпирани звучи добре — съгласи се Сам.

— Отлично. Обаче едно прелистване на досиетата показва, че ти все още задържаш, да приемем с някаква цел, определени активни агенти, от които няма повече полза. Стари приятели, може би. Няма проблем, освен ако те не изпаднат в деликатно положение… Освен ако тяхното разкриване от собствените им господари не създаде на Фирмата реални проблеми…